Българската държава (VII-XI век)

Основана е през 681 г. след победата на българите над Византийската империя. Начело на държавата застава хан Аспарух, който обединява славяни, прабългари и местно население. Центърът на държавата е Плиска, която става първата столица.
Държавата обхваща територии на Балканския полуостров, включително днешна Североизточна България и части от Румъния. С течение на времето границите ѝ се разширяват, особено по времето на хановете Крум и Омуртаг.
Устройството е монархическо, с централизирана власт. Управляващите носят титли като хан, княз и цар. Властта на владетелите е подкрепена от боилите (аристокрацията).
През 864 г. княз Борис I Михаил приема християнството като официална религия. Това укрепва държавата, засилва връзките с Византия и насърчава културното развитие.
По времето на цар Симеон Велики (893–927 г.) България достига своя културен и политически връх. Столицата Преслав се превръща в културен и литературен център. Създават се значими творби на старобългарски език, а кирилицата се утвърждава като писменост.
България води дълги войни с Византия и унгарците. През X век, вътрешни борби и външни нашествия, особено от страна на Киевска Рус и Византия, отслабват държавата. През 1018 г. Първата българска държава е завладяна от византийския император Василий II Българоубиец.
Първата българска държава е ключов фактор за културното и политическото развитие на Югоизточна Европа. Тя е изиграла важна роля в разпространението на славянската писменост, култура и християнство.