Османското владичество в България
1396–1878 г. е период, в който българските земи са под управлението на Османската империя. Това е време на значителни промени в политическата, социалната, културната и религиозната структура на региона. Ето основните аспекти на този период:
Започва през 1396 г. с падането на Видинското царство, последното българско царство. Търново е превзето през 1393 г., а Видин пада три години по-късно. Османците унищожават българската държавност и въвеждат своето управление.
Българските земи са включени в административната система на Османската империя и разделени на санджаци и вилаети. Управлението е централизирано, с назначени османски чиновници. Местното население често е подлагано на данъчна и административна тежест.
Ислямът е официалната религия, но християнството е толерирано в рамките на статута на райя (подчинено население). Българите запазват своята вяра, но Българската патриаршия е премахната (подчинена на Цариградската патриаршия). Много църкви и манастири са разрушени, а строежът на нови е строго ограничен.
Земята става собственост на султана и е разпределена като тимари на военните елити. Българите плащат различни данъци, като десятък, джизие (за немюсюлмани) и други. Данъкът девширме („кръвен данък“) принуждава български семейства да предават момчета, които са обучавани за еничари.
Българската книжнина запада, но манастирите остават центрове на култура и образование. През XVII и XVIII век се наблюдава Възраждане на българския дух чрез дейността на монаси, учители и революционери. Градовете като Пловдив, Велико Търново и Копривщица се превръщат в икономически и културни центрове.
Българите организират редица въстания, като: Първото Търновско въстание (1598 г.) Второто Търновско въстание (1686 г.) Чипровското въстание (1688 г.) Карпошовото въстание (1689 г.) Макар тези въстания да са неуспешни, те поддържат стремежа за свобода.
След Руско-турската война (1877–1878 г.) България получава автономия с Санстефанския мирен договор. Берлинският договор (1878 г.) ограничава територията на новата държава, но бележи края на османското владичество.
Османският период е време на тежки изпитания, но и на съхранение на българската идентичност. Националноосвободителните движения и културният подем през Възраждането подготвят почвата за Освобождението през 1878 г.